Историята на храма е разделена на 2 периода: първият е до началото на 1870-те год., вторият — по времето на Екзархата.

Категоричните алтернативи на възрожденските идеи започват все по-настоятелно да рефлектират върху формите и измеренията на религиозен живот. Божиите служители са принудени да социализират институцията, да се проявят и в гражданско-патриотични начинания и акции. Последиците от Гюлханския Хатишериф и Хатихумаюна стимулират сградостроителната жад на българина за по-разкошни и по-достолепни храмове. Новият облик на духовността е представен от множество новопостроени църкви.

Пример за подобен храм е църквата „Св. Св. Константин и Елена“. При изграждането ѝ майстор Колю Фичето успял много умело да съчетае разнообразни архитектурни форми и елементи, като полуцилиндрични, елиптични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки. През XIX в. тя се включвала добре в общата панорама сред големите възрожденски къщи, които са я заобикаляли.

Освещаването става на 7 октомври 1873 г. от първия български владика Иларион Макариополски.

Църквата има интересна история. Според краеведа Йордан Кулелиев храмът е съществувал вероятно от времето на Втората българска държава. Реални свидетелства за култовата сграда са налице от 20-те и 30-те години на XIX век. В тогавашната ситуация тя има документирано битие и голямата просветна дейност, която кипяла в нея. Старата църква е действала до 5 октомври 1873 (тогава е записана последната служба в нея), а на 7 октомври 1873 г. в изключително тържествена обстановка е осветен новият храм. Приемствеността е безспорна.